Нестинарството (на гръцки: Αναστενάρια) е древен български и гръцки обичай, при който хората танцуват боси върху жарава (въглени).

Според традицията нестинарите играят вечерта в деня на Константин и Елена (нощта на 3 срещу 4 юни по стар стил). Обичаят е разпространен в началото на 20 век в няколко български и гръцки села в Източна Тракия, част от които през 1913 година попадат в България, а друга част остават в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 1920-те и пренася със себе си и нестинарските обичаи.

Има различни възгледи за семантиката на името αναστενάρια, анастенария (на гръцки) или "нестинарство" (на български). Според някои, името идва от гръцката дума "анастенагмос" - въздишане, пъшкане, което е характерно за поведението на нестинарите по време на транс. Според други името идва от гръцкото "(х)естиа" - огън.

В България обичаят е запазен в автентичния си вид само в едно село в планината Странджа - Българи. В миналото "нестинарски" села са още гръцките Кости и Бродилово, както и българските Граматиково, Сливарово и Кондолово) и в едно-единствено село в планината Родопи. По горящите въглени обаче се играе и на други места в България, най-вече като туристическа атракция.

В Гърция нестинарството се практикува в няколко села в Егейска Македония, населени от потомци на тракийски бежанци, като Каракавак (Мавролевки) в Драмско, Бутково (Керкини) и Какараска (Агия Елени) в Серско, Лъгадина (Лангадас) в Солунско и Мелики в Берско.

За първи път обичаят е документиран писмено през 1862 г. от Петко Р. Славейков. Според някои историци обичаят се свързва с езически ритуали, запазили се от времето на траките. Въпреки, че нестинарите играят върху жаравата с икона на св. св. Елена и Константин (император Константин Велики (който с Медиоланския едикт обявява християнството за религия наравно с останалите в Римската империя) и майка му Света Елена обичаят никога не е бил признат от Църквата, преследван е от нея, а самите нестинари са наричавани "обладани от дявола". Последните големи гонения започват през 1913 година. Тогава от обичая се отказват някои от нестинарите в гръцкото село Кости, част от които след войните 1912-1918 г. биват изселени от селото. През 1941/1942 г. нестинарските игри били запазени само в 3 села — с. Българи, Кости и Граматиково, където това продължава до към 1948–1949 г. Автентичният обичай се възстановява в началото на 1990-те години.

Рано сутринта в деня на светците на процесия, водена от нестинарите, трима юноши изнасят иконите до близкия край селото свещен извор (аязмо). В шествието се включват всички жители. На извора иконите се освещават и се играе хоро — с тъпан и гайда, а водата от извора се приема за най-лековита през годината. След освещаването на иконите, шествието обикаля цялото село и нестинарите се прибират в параклис (наричан конак). В него се пазят иконите на Константин и Елена. В конака нестинарите прекарват времето до вечерта, слушат непрекъснатото биене на тъпан в определен ритъм, от което изпадат в транс и започват да танцуват, носейки свещени предмети - икони, кърпи, кандила. В същото време на площада се пали огън, който се поддържа цял ден от най-стария нестинар или нестинарка (те обикновено са на възраст, при която вече не играят). На свечеряване огънят вече започва да се разстила за жаравата. Тя е с диаметър около два метра и дебелина пет-шест сантиметра. В нея първи пристъпват най-старите практикуващи нестинари, които преди това обикалят жаравата три пъти, а след това я минават на кръст. Едва след това започва и истинският танц - нестинарките навлизат в огнения кръг с пронизителен вик. Те пресичат жаравата като натискат стъпалата си във въглените и продължават да викат. Танцьорите танцуват, държейки украсената с цветя икона на Константин и Елена. Нерядко изпадналите в транс правят предсказания. Постепенно танца става по-бавен, движенията на нестинарката са по-спокойни и накрая танцът завършва. Забележително е, че след него нестинарката няма рани или изгаряния по краката.

В някои селища обичаят продължава два дена като на втория ден отново се изпълнява ритуален обход. Юношите и иконата влизат във всеки дом, а на площада на селото се играе хоро. Нестинарките отново изпълняват своя танц на фона на обредна музика. На края на танца тя се прекръства три пъти, целува иконата и отива в параклиса.

Нестинарство се е практикувало само от "нестинарски" фамилии, но имало случаи, когато в транс изпадали и някои от присъстващите на обреда.

Оригинална снимка: [кликни тук]